Казвам се Павел Колев. На 24 съм. Работя като софтуерен инженер в английска компания, водя лекции в Академията на Телерик и съм технически отговорно лице на Културния Център на Софийски Университет. Аз съм от протестиращите лумпени.

Този блог е с техническа насоченост, но днес и той ще протестира.

Влизам в метростанцията заедно с четириногия си приятел. Жената зад гишето за билетчета ни е запомнила от предните дни и вече не пита дали нося намордник и паспорт на кучето. Пита ме какъв е новият плакат, с който днес ще се разхождаме – показвам и го и получавам първата усмивка за деня. Докато чакаме метрото, броят на усмивките нараства. Виждам доста хора, с които сме тръгнали в една посока. През последните дни с повечето хора пътуваме в една посока.

Стигаме Сердика, където ни очакват още приятели. Изкачваме се по стълбите, където виждаме, че и другите ни няколко хиляди приятели вече са започнали да се събират. Спираме се точно пред подлеза, за да сложа на Арагон днешната табелка. Още преди да съм му я закачил, около нас се събира малка тълпа, явно разпознала го от предишните дни. Броят на усмивките започва да расте прогресивно. Тръгваме бавно към протестиращите приятели. През последните дни нямам усещането, че отивам на протест. Протестът вече е фестивал, парад, забавление. Чакаш с нетърпение да видиш всички нови плакати, всички нови идеи, всяко ново творчество, чакащо да се изрази. Приятно е.

Спираме се малко преди голямата навалица. Арагон обича хората и вниманието, но ако влезем много в тълпата, хората не го виждат и започват да го настъпват. След това се извиняват. По няколко пъти. Ти им се усмихваш и те започват да му се радват и вече имаш още нови приятели, Арагон също.

Зад нас се събират приятели с тъпани. Настроението започва да се повдига. Дечицата наоколо започват да подскачат, загърнати с трибагреници, с почернели, боси крачета. Някои от тях се престрашават и отиват при приятелите с тъпаните. Те от своя страна им подават палки и им показват как да бият по опънатата кожа. После дечицата се събират смелост и идват при Арагон. Започват да го дърпат по ушите. Той им отвръща с леки близвания. Едно русокосо момиченце, на не повече от 2 годинки, решава да сподели бисквитката си с него.

И днес всеки плакат буди усмивка. Всеки ден идеите са нови, провокирани от безумията случващи се всеки ден. Правителството по всякакъв начин се опитва да вземе хляба на НеНовините, както и те самите се оплакаха. Действията им вече изглеждат сюрреалистични. Нека махнем Ботев, Димов, Захари Стоянов. Нека забравим историята си и да се обезличим. Нека Сидеров стане шеф на комисия за антикорупция и етика. Сидеров. Антикорупция. Етика. Сидеров. Етика.

Шествието тръгва. Ние решаваме да не се бутаме напред. Включваме се почти последни. Виждаме Калин Врачански, Камен Донев… Хубаво е да усещаш подкрепата на хора като тях. Но започваш да се питаш защо повече от така наречените звезди не се включват в този фестивал? Защо не изявят позиция? Колко ли още увереност би вдъхнало това у хората.

Уж се включихме последни, а при народното събрание се обръщаме назад и не виждаме края на всичките си приятели. По пътя на няколко пъти се налага да нося Арагон на ръце. Тогава хората го виждат и започват да го снимат. Още усмивки, още приятели. Някои понечват да му дадат вода, без да ги молиш. Той им отвръща с по една приятелска лапа.

Вървим с кеф, усмивките не слизат от лицата. Виждаме бабата от предните дни, отново облякла народната си носия. Тя е на повече от 90, леко прегърбена. Очите и почти не се виждат от набръчканото лице, но все пак се забелязва радостта която излъчват. До нея спира момиче с тъпан и започва да задава ритъм. Бабата започва да подскача. Усмивката и става още по-голяма. Едва се движи, но подскача в ритъма на новата промяна. Искрено щастие. В най-чиста форма. Както за нея, така и за нас, които наблюдаваме.

Протестите вече не спират пред народното събрание. Няма как. Приятелите са прекалено много. Стигаме Орлов мост, където мъж е донесъл щайга череши. Домашни. Раздава ги с усмивка на хората. Такива череши рядко можеш да намериш на пазара. Големи, сочни… „био”. За първи път виждам боклуци по улицата – няколко костилки. Преди това хората раздаваха и свирки пак с усмивки, и с усмивки върху самите свирки.

Стигаме до националния стадион. Спираме за вода. Арагон пак се превръща в атракция. Още усмивки. Още приятели. Опашката пред магазинчето е голяма. Очакваме, че ще се наложи да догонваме тълпата след това. Чакаме около 15-20 минути. Хората не свършват. Идва нашия ред, вземаме вода и с бодри стъпки продължаваме към НДК. Мислим си, че няма как вече да не сме от последните. Все пак според полицията сме 7000 души на протест. При моста на влюбените се обръщаме назад – безкрайно море от приятели. От къде се взеха толкова хора. Нали тръгнахме последни. Нали стояхме на едно място 20 минути. Нали вървим бавно заради Арагон.

Не съм привърженик на нито една партия, нито на някоя тяхна програма. Не искам ГЕРБ да се връща, не искам и сегашните. Бих се радвал депутатите да намалеят на стотина. Не искам да храня 240 гърла. Бих се радвал и процентът за влизане в парламента да падне, както и броят на подписите за свикване на референдуми и те да са електронни (но нека системите бъдат изготвени от млади и разбиращи хора, а не както повечето правителствени сайтове, като този, например, на БСП, който дори човек с елементарни познания по web може да свали и манипулира). Бих се радвал да живея нормално, не само аз, но и всички приятели, с които се забавляваме седма вечер по софийските улици, както и тези, които ни подкрепят от балконите или са духом с нас. ГЕРБ разбират май, че не само аз бих се радвал на тези промени, но и повечето интернет лумпени също, и пак искат да излязат добрите ченгета. Аз друга причина за горещото им желание за промени в избирателния кодекс не виждам.

Минаваме по Витошка. Днес хората по масите са по-малко. На моменти ги осъждам, че не се присъединяват към нас. На моменти ги разбирам – могат да имат радостен повод за празненство, може да са чужденци, а може просто да не подкрепят протеста. Полицаите по цялата дължина на фестивала май също са по-малко. Както гласеше един плакат от днес – „Полицията е с нас. Преговаряме с армията.”.

Стигаме отбивката за партиините централи и тук обиколката за нас приключва. Кукери, тъпани, усмивки, деца, танци, хора, още усмивки, баби и дядовци, череши, спокойни полицаи, и още усмивки, развети от балконите знамена, огромни кукли Станишев и Волен, велосипеди, тромпети, и още усмивки, рисунки по асфалта, феерия от творчество. Арагон вече е изморен, колкото и да не ми се вярва. Време е да се прибираме, за да заредим нови сили за утре, когато пак ще дойдем да съберем нови усмивки и нови приятели.